Продължителността на терапията се определя от дълбочината на интереса на човек към себе си (c) Когато за първи път се обърнах към психолог, предположих, че това ще се превърне в история за цял живот. Вече много години намирам терапията за увлекателно пътуване, при което бавно вървиш, държейки фенерче в ръка, осветяваш скритите кътчета на душата си и откриваш там нещо ново, напълно неочаквано, не винаги приятно - но винаги за себе си с интерес откривате криволичещи коридори, различни стаи и затворени врати. Някои от тях се отварят лесно и просто и отваряйки се пред вас, ви заливат със светлина и въздух. Лесно се диша и е радост да си там, искаш да се настаниш удобно и без да бързаш да останеш малко. вие зад тях сигурно зад тази врата е скрито складово помещение, където дълги години е било скрито всичко ненужно, смущаващо и тровещо живота. Има чувството, че когато отворите тази врата, всичките тези боклуци ще се стоварят върху вас, ще ви покрият от главата до петите и ще се окажете слаби и безпомощни срещу всички тези боклуци, но като правило, когато вие отвори го, това е тъмен, тесен килер от минали спомени, с изненада откриваш, че нещата не са толкова зле. Да, това е бъркотия, много боклук и прах, но като цяло е възможно да се разпознае нещо. Бавно взимаш едно нещо в ръцете си, после друго, държиш го известно време, гледаш го, понякога се усмихваш, но каквото и да е, понякога плачеш горчиво, докато стените се разтреперят и крушката започне да дава на късо. Но в крайна сметка намирате място за това и поемате следващата покрита с паяжина история. След като сте подредили, оглеждате килера със спокоен поглед, уверете се, че всичко тук изглежда доста жизнеспособно, изгасете светлините, затворете. вратата и продължете към все още неизследвани стаи. Някои врати са здраво заключени, това е разочароващо и ядосано. Не можете да стигнете до там и сте принудени да вървите напред, навлизайки в познати места. Бях изненадан да открия нещо ново там, понякога изненадващо и радостно, понякога срамно и неприятно. Но винаги съм принуден да призная, че е твое, просто беше по-лесно да си помислиш, че някой го е оставил случайно или като цяло го е засадил нарочно. Понякога вървиш месец по-късно по коридор, който вече си изследвал, и виждаш: вратата, която винаги е била заключена, е леко отворена, с любопитство поглеждаш в цепнатината и разбираш, не, още не съм готов да вляза, някой друг път. И все така е страшно, отваряйки врата след врата, изследваш дълбините на собствената си душа, сблъскваш се с различни чувства, истории, фантазии, мисли и всеки път се учудваш, сякаш за първи път, „Какво е. това? Всичко мое или какво?!“ Чувствате радост и удовлетворение от това колко сте богати, но дори не сте знаели, че цялата тази къща/дворец ( изборът винаги е твой), никой никога не може да те отнеме, ти си винаги там, свободен и истински. Спомних си фразата на Полозкова: Няма нищо по-лошо от затвора на главата ти. Никога няма да ти се случи.